Най-много съжалявам, че до сега не са ми повлиявали, не заради нея, а заради мен. Знаете ни нас, зелените - не искаме да слушаме никого.
Но тази година за мен дойде едно повратно време, в което трябва да пожъна успехи. Такива успехи пожънах, че по-добре да не ви казвам. Не, не е трагично, но не е и достатъчно. И не е като да не знам какво да правя...
Тъй като наскоро навърших пълнолетие, започнах и да се вглъбявам в положителни размисли за бъдещето, които толкова се страхувам, че всъщност няма да постигна.
Тук идва ред на двете мнения, които чувам в живота си - на младите и на старите(не буквално казано).
Моите връстници и хора, близки до възрастта ми, смятат,че това е периодът, в който животът трябва да се живее.
Докато родители и роднини казват обратното:"Сега е периодът, в който построяваш бъдещето си".
Нека разгледаме и двете мнения по отделно и по-подробно.
Когато си млад: младите притежават дух, чувство за живот и приключения, пълна отдаденост на момента, както и красотата, която върви с младите години. Каквото и да правим, ни влекат блаженствата на живота и ние се впускаме, защото знаем, че няма вечно да притежаваме красотата на младостта и щастието заедно с нея. Разбираемо, това е факт - никой от нас няма да е вечно на седемнадесет или двадесет, колкото и да му се иска.
Но нека помислим рационално:
Ще пресметнем приблизително годините на способност в живота ни, като извадим първите и последните от него.
От раждането до около 15-годишна възраст не сме толкова ангажирани с планове за бъдещето, затова този период е лек, в който можем да се порадваме на достатъчно свободно време за забавления.
След постъпването в гимназия настъпват промени в обществото ни, което ни насочва да променим и мисленето си, и да съчетаваме умерено забавления и учене. Защото не може без едното, но не може и без другото. Все пак след гимназията трябва някак да продължим - дали ще е университет, или направо работа, е въпрос на личен избор. Докато движим сред връстниците си и се забавляваме, не можем да не се замислим какво ще правим, когато гимназията вече няма да е част от ежедневието ни.
Да кажем, че вече сме завършили образованието си и работим, за да се изхранваме. Работим, защото можем. Работим това, което сме си избрали сами, или сме попаднали някъде, надявайки се и на най-мизерна работа от отчаяност...
В този момент няма кой знае какво значение как точно се изхранваме. Важното е, че ние ще работим до приблизително шейсетгодишна възраст. Но сме наясно, че умората и отегчението от цял живот труд, ще ни налегне още преди пенсия(ако според стажа ни ще имаме право на такава). И най-малкото нещо ще ни е в тежест, ако и до този момент още не можем да си уредим живота. Вероятно много ще съжаляваме, че не сме избрали по-добър вариант, когато всичко е било пред очите ни.
Ето ги - годините на незрялост + годините на умора. Не можем да пресметнем за всекиго лично, но годините на способност не са толкова много, колкото си мислим. Особено за нас, младите, които сме специалисти в губенето на ценните години, когато решим да направим нещо за живота си, може наистина да е твърде късно. Или в друг лош случай - въобще да не съберем смелост да променим ежедневието си, защото сме свикнали то да тече по един определен начин.
Може би условията за успех, които приемаме като трудности, наистина са предизвикателство за ума ни, които все пак не са толкова непреодолими.
Истината е, че най-много шансове ни се дават на млади години, когато имаме най-много способност да успяваме. Знаейки какво искаме и как да действаме, ще имаме време за всичко!
Какво искаш да оставиш след себе си?
